Нашето слънце, Земята, всички планети, луни, планети джуджета астероиди и комети ... накратко - Слънчевата система са се формирали преди около 4,6 милиарда години от безформен облак от газ и прах, които са се сгъстявали благодарение на неустоимо
привлекателната сила на гравитацията. Но след като в началото тази мъглявина е била нещо като голям безформен облак, как така сега в Слънчевата система орбитите на всички планети и техните спътници са в плосък диск?
Искам да кажа, всички сме виждали планетарния модел на атома, който определено е погрешен, когато става въпрос за атоми, но той някак си подсказва, че планетите биха могли да се въртят около слънцето във всички посоки.
Дали нашата слънчева система е някак си особена в своята гладкост? Или планетарният модел на атома е двойно грешен? Е, нашата слънчева система определено не е единствена. Звездните системи на много от екзопланетите са плоски,
много галактики са плоски, акреционните дискове на черните дупки са плоски, пръстените на Сатурн са плоски и т.н.
Така че, защо, след като има толкова 3D пространство за запълване, вселената предпочита плоското? Отговорът е свързан с две неща: сблъсъците и факта, че живеем в три измерения.
Да видим как. Когато група обекти, задържани заедно от гравитацията се движат и въртят, индивидуалните им траектории са почти невъзможни за предсказване. Но въпреки това, погледнати като цяло,
те се въртят около общия си център на маса. (Общ ъглов момент) Може да е трудно да се определи в каква точно посока е въртенето, но математиката ни казва, че трябва да съществува равнина в която облакът, взет като цяло, се върти.
В две измерения, облак от частици въртящи се в една равнина е плосък по дефиниция - има само две измерения. Но в три измерения, въпреки че въртенето на облака лежи в една равнина, частиците могат да хвърчат "нагоре" и "надолу" от тази равнина.
Тъй като частиците се удрят еднa в другa, цялото движение нагоре и надолу има тенденция да се анулира. Тази енергия се губи в сблъсъци и слепвания. От друга страна, цялата маса трябва да продължи се върти неумолимо, защото в нашата вселена, общата сума на въртене във всяка изолирана система
винаги остава постоянна. Така с течение на времето, чрез сблъсъци и удари, облакът губи своята "височина" и се изравнява в приблизително двуизмерен въртящ се диск, подобен на слънчева система или спираловидна галактика. От друга страна, в 4 пространствени измерения, математиката сочи, че
може да има две отделни и допълващи се равнини на въртене, което е едновременно наистина много трудно за възприемане от нашите 3D-мислещи мозъци, но също означава, че няма посоки нагоре и надолу, в които частиците да губят енергия от сблъсъци. Така че, облакът от частици може да продължи да бъде просто... облак.
Нашето Слънце е една средно голяма звезда, която ако погледнете от някъде другаде в Млечния Път, няма да ѝ обърнете внимание. Нашият дом е част от семейство планети, комети, луни, обикалящи в различни по големина и форма орбити.
Интересното е, че всички планети се въртят в една и съща посока, около Слънцето. Около оста си също, но този феномен бива нарушен от Венера и Уран, които имат обратна посока на въртене около оста си. Малък и крайно интересен е нашият дом между звездите и ние продължаваме да го изследваме.
Центробежните сили на въртене обуславят и формата на нашата слънчева система – един диск, но толкова ли е елементарно… е, зависи как е обяснено.
Приятно гледане!
Имаме видео на темата „Слънчевата Система – нашия дом в космоса“ на Kurzgesagt – тук
